В старата гора

11/24/18 / КУЛТУРА
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!





Мария ГЕНЧЕВА

Гората беше стара. Боровете бяха много стари, и като че ли покровителстваха младите червенокоси калини, белия сняг на акациите, гъстака, в който какво ли нямаше – лещак, шипка, дрян...Отнякъде се бяха пръкнали и брези които огъваха сладострастно пъстрите си стволове, като че ли искаха да прелъстят старите борове...но те бяха видели много на този свят и поклащаха равнодушно и надменно гордите си вечнозелени клони.
Това е фонът на нашата история. В гората кипеше буен птичи живот. Имаше един престарял орел, който се опитваше да командва, но отдавна никой не го слушаше. Властта бяха взели големите гарвани в коалиция с двуцветните гларуси (нямаше как, гората беше край море). Може би едните бяха за ум, а другите – за хубост. Така е в живота – всеки да си знае мястото. Наближаваха коледните празници и в гората стана нетърпимо шумно. Точно преди Коледа се провеждаше конкурс за най-гласовита птичка, но птичката трябваше да пее по стиховете на големия Поет, на когото близкото училище (единствено в гората и света) беше кръстено и от него всяка година излизаха моряци, предимно лястовички и разнасяха славата му по топлите страни. Много приказки, клюки, коментари вървяха редом с конкурса. Всички бяха одумвани – от маститата врана – поетеса с главно П, която,по незнайни причини, всяка година оглавяваше журито, което обикновено се състоеше от нейни придворни – врани, гарги и тук-таме някой гларус за цвят, до последното славейче, което се надяваше...
Късна вечер. Под шипковия храст са се свили две сойки – стара-старина и млада-младина. „Интересно кой ще вземе голямата награда?“ – шептеше въпросително младата. „Кой, кой – някое вранче.” „А, вранче, чух, че онова малкото славейче ще участва. Няма как да не...” „Има, има!“ – изсъска важно старата и чули шум от счупени клони, двете се разхвърчаха в различни страни.
И ето настъпиха поредните Поетови дни. Състезание за рецитация на Негови творби.

Мнозинството от журито - предимно мъжки птички – синигерчета и канарчета, с подвити опашки се загледаха в председателката – маститата врана, поетесата с главно П. След изпълнението на една от участничките – напористо вранче с дрезгаво гласче и високо вдигната опашка, преди да са изслушани другите птички, сред които се гушеше скромно славейчето, председателката (да я наречем Черната врана) изкряска: „Страхотна! Ето я Голямата награда!“, с което искаше да подскаже КАК да се гласува; само че членовете на журито не я ЧУХА и класираха девойчето-вранче на четвърто място в нейната група, и то в компанията на още три птичета със същия брой точки… А в крайната класация пред нея се наредиха една дузина с по-висок „бал“.
Първият състезателен ден залезе. Враната взе думата и с невинно приведена главица почна „кротко“ да мънка: „Искам да кажа нещо за К. (девойчето-вранче). Тя е много всеотдайна, аз често я ползвам в мои прояви. Освен това е получавала много награди на конкурси в други гори и ще е обидно да не получи наградата в собствената си гора…“„Убийствени доводи – логическа агония!“ – изсъска единствената сойка, включена по погрешка в журито.„Вече е гласувано; сборът от точки е критерият, изведен в Регламента“. „Не си вири човката!“ – извряка Враната.Тя знаеше какво говори. Беше си опекла питката.
Дойде трудното: кой да вземе Голямата награда?
Двама от журито, включително главният организатор, един уж мъдър, но проскубан сокол, възпитаник на Поетовото училище, сегашен негов служител, както и един бухал, водевилен актьор със знак за (непонятни) заслуги към Гората, подкрепиха безусловно Враната-председателка, макар да бяха гласували с ниски оценки за протежето й. Сойката отказа да подпише протокола.
Под шипковия храст, в тъмна доба – вече са три сойки. Горните две и ядосано разхождащата се около тях трета – членката на журито. „И каква стана тя! Защо не класирахте славейчето, а това противно вранче!?” – плахо попита младата сойка. „Има още много да учиш – изсъска презрително старата. „Нали ти казах. Не е достатъчно да си Поетеса с главно П, трябва и да си Врана с главно В.” Съчките пак шукнаха, трите се разхвърчаха, а над гората се разнесе чистата мелодична песен на славейчето и всички притихнаха.
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2018, Всички права запазени.