Георги ВЕНИН
***
Нека да е плод на светското възпитание, но дори у самураите и учениците на Иисус трябва да го има онова богоносно себесъзнание, което признава за висши качества умението да се отстояваш и умението да браниш достойнството си.
Това не може да стане извън или без егото.
Егото е част от имунната система на индивида.
Наистина, да бъдеш изяден от човекоядец, е пó за предпочитане, отколкото да изядеш себеподобен. Но едно е да се предадеш всецяло на Небето, съвсем друго – да се предадеш изцяло на тълпата.
Смирението не значи примирение тъкмо защото е смирено его.
Смирено, но его…
Его, но смирено…
***
Влъхвите на християнството наричат, че смирението е отсичане на собствената воля. (Думата е крайна, защото трябва да засвидетелства окончателността, безвъзвратността на подвига.) Но за такава самоотверженост се иска пак волево свръхусилие: само силна воля може да посече волята.
Излиза, че смирението е душевен себеотказ в името на духа. Другото име за това е стопяване на личността в служението.
***
Всеки човек може и трябва да бъде смирен.
Никой народ не бива да бъде смирен.
Светите отци и дори самият Бог – никой няма право да иска един поробен народ да обича поробителя си, един тиранизиран народ да почита тиранина си, един потискан народ да прегръща потисника си.
Когато Йоан Павел Втори отиде в Чили и Никарагуа, той призова чилийците да търпят Пиночет, а никарагуанците – да не поменават с ненавист Сомоса.
В същото време благослови антикомунистическите „революции“.
С какво генерал Войчех Ярузелски бе по-човеконенавистен от изверга генерал Аугусто Пиночет!
Благият Божи наместник само доказа, че дори за него смирението се прецежда през лични предпочитания, личен опит, убеждения и илюзии.
***
Благостта и смирението са сякаш генетични дадености, природа. Угоднически забравяме, че ги предхождат животи утаявани огорчения… кристализирало унижение… пречистена сълза – перла в мрачната мида на материята…
Във всеки случай, ако е насилена, благостта е перфидна маска на коварство, което иска да ви внуши, че неговото дълбоко желание е всъщност ваша неизречена свидност, и да подмени субекта на отговорността.
И това е отликата между благостта и смирението: защото то е оттатък всякаква принуда и грим.
***
… Има един тип хора, които „смирено“ поболяват останалите. Те са кротки, ненатрапчиви и тихи. Вършат си работата безшумно, не надигат глас. Само че работата, която вършат, не се съобразява с никого и с нищо. Понякога тя пречи на работата на ближния, отнема му свободата на действие, подчинява го на собствената си логика, воля, стереотип.
Това „смирение“ мълчи, търпи, не негодува, защото е себе си и не го е грижа за обкръжението му.
Мълчи, защото, ако каже истината, ще се самонакаже.
Търпи, защото, ако даде воля на волята си, ще взриви търпението на онеправдания/те.
Не негодува, защото, ако изрази негодувание, ще даде повод за по-основателно насрещно негодувание.
Истинското смирение не е користолюбиво. То си дава сметка за другите. Неговата свобода е чудесно формулирана от Бешков: „Най-свободен е онзи, който е роб на всички“. Доброволен и с осъзнаване, разбира се.
***
Вдумайте се в представките (префиксите) на ‘с-мирение’ и ‘при-мирение’.
Но коренът „мир“ е дума двузначна: и „мир“ в смисъл на покой и живот без войни, и „мир“ в смисъл на ‘свят’, на мировъзрение и мироглед.
С-мир-ението е да живееш с мир. Да живееш с вътрешен мир, в душевен покой със себе си и с околния свят.
При-мир-ението е при-гаждане (оцеленско при-способяване), вид при-сламчване, в най-благонравния смисъл – при-слоняване, към света такъв, какъвто е – така, че да не воювате с него, драговолно да подпишете с външните ограничения „мирен“ договор.
Постигането на смирение е трудно утаяване на егото до потребната доза. То е почти невъзможно, понеже е център и плод на неразрушим затворен кръг на волята: обикновено не го смогвате, понеже не поисквате, и в същото време не го поисквате, защото съзнавате, че не можете…
Но помоему, погледнато от долу нагоре по отвеса на измеренията, едно е хронологично неизбежно: без усвояването, без приемането на състоянието „примирение“, не е възможно смирение; струва ми се, че примирението е необходимото предварително условие за смирение. И тази първа стъпка е препъната от усещането у бунтовните духове, че има привкус на пораженчество и изисква пълна капитулация на егото. Как да преодолеем това възпиращо ни усещане? Ето я моята надежда (ще се повторя): с доброволно и осъзнато надмогване на егото. Понеже това надмогване не означава нищо друго освен свиването му (като таралеж…) единствено до потребната (здравотворна) охранителна мяра…
|
