Варненският театър – обществен феномен

Сия ПАПАЗОВА, драматург Градът, който късно открива театъра, е като обсебен от новата страст. Кметът също се случва театрал. Това е онзи Кръстьо Мирски, който е идейният подбудител и спомоществовател на първото българско представление „Стоян войвода“. Той възлага на общинския служител Иван Кожухаров – любител актьор, да основе трупа. Натъкваме се на цяло театрално съзаклятие между чиновниците в Общината. Отпуска се първата субсидия за театрални нужди. В този момент се откроява една интересна особеност на нашия град: феноменално обединение на общинските и театралните дела, градските проблеми и театралните въжделения в едно неделимо и тревожно цяло. Може би градът е имал по-сериозни проблеми от театралния, но наличието на толкова много театрални любители, ценители, фенове на едно място е просто забележително. Ученикът от прочутата Варненска мъжка гимназия Стоян Бъчваров, съучениците му с театрални увлечения и други любители основават Театрално дружество „Напредък“. Ах, тези гимназии – люпилни на свободен дух, музика, театър! И самото особено същество „гимназист“ от края на по-миналия век. Можем да разберем Чеховата фраза, казана горе-долу по същото време: „Човек цял живот трябва да бъде това, което е бил като гимназист“. Трупата веднага е призната за общинска, т.е. градска. Освободена е от наеми. Дори е измолена субсидия от Министерството на духовното просвещение. Комедията „Свекърва“ от Антон Страшимиров, получила първа награда на конкурса на Народния театър – София, се играе най-напред във Варна. Иван Церов - кмет на Варна , 1909-1912 г След „Напредък“, по инициатива на Тодор Страшимиров, се създава театралното дружество „Народен театър“ (1909 г.). Във варненското театрално дело се включват цели родове и семейства, в случая – родът Страшимирови. За постановката на „Разбойници“ от Шилер Добри Христов написва „Марш на разбойниците“. Става шлагер на сезона. Тананикат си го в дюкяните, в канторите, по улица „Преславска“… С театралното дело в града свързва името си и голямата българска трагичка Роза Попова. Тук за първи път в България примадоната на трупата „Зора“ поставя „Нора“ от Ибсен и играе главната роля. В репертоара й са включени заглавията „Медея“, „Антигона“, „Електра“, „Сафо“ от Грилпарцер. За първи път като любител стъпва на сцената Владимир Трендафилов в ролята на Клавдий от представлението „Хамлет“. Играно е в салона „Ранков“. Проницателните варненци веднага усещат дарбата му. Младият човек поразява с гласа си, със стойката си, с хубостта си. В приетия устав на дружество „Народен театър“ е поставена следната цел: „да се организира театрална трупа, да се съдейства на Общината за издигане на подходящо здание (чл. 3)“. Ето още един интересен факт: самата идея възниква в две измерения, които взаимно са си потребни и се допълват – учредяване на трупа и построяване на театрална сграда. Това неотменно свързване на две начала говори за зрялост в мисленето и мъдрост в делата на предшествениците ни. И като че ли няма в историята на нашия град друга тема така всенародно и страстно разисквана. Онзи епизод от филма „Звезди в косите, сълзи в очите“, когато публика и актьори запяват заедно „Солнце всходит, а в тюрьме моей темно“, когато цялата зала и сцена са едно неделимо емоционално цяло, се случва във Варна през 1909 г. Според спомените на варненец очевидец, пръв започва Сатин. После – босяците от сцената. След тях горе, в галерията, един подир друг стават на крака студенти, гимназисти, учители, пристанищни работници. И запяват самовглъбено, архисериозно, жертвено. В този сакрален момент всеки иска да заслужи своята тъмница. Всеки е готов да заложи свободата си, всеки усеща с фибрите си как изглеждат изгревът и залезът през тъмничната решетка. „Дни и ночи часовые стерегут мое окно…“. Спорят „за“ и „против“ театъра на заседание в Общината, в кафенетата, в бирариите, в Девическата и Мъжката гимназии, в дюкяните, в канторите, в мъжкото и дамското отделение на градската баня… Тече бурна дискусия сред варненци, насядали върху плетените столове край морския бряг, в домовете на първенците… Дори пристанищните хамали са имали свое мнение по въпроса. През лятото на 1906 г. гневен варненец пише на Кръстьо Мирски: „ Г-н кмете, в този обор (има се предвид зала „Съединение“, която вече е неподходяща за нуждите на театъра) е грехота да се погубват актьорите. Време е да се построи нов подходящ театър“. Строежът на сградата на Варненския театър Още веднъж проработва късметът на варненци. След изборите през 1909 г. кмет на града става един изключително интелигентен човек – учителят по литература Иван Церов. Създаването на варненски театър е мечтата и делото на неговия живот. В предизборната надпревара той направо заявява „Ако ме изберете за кмет, първо ще построя театър“. Е, избират го. Още на първото заседание на Общинския съвет той поставя въпроса за незабавно построяване на театрална сграда. Решението е под номер 330 и е от заседание на съвета от 15 юни и 10 юли 1990 г. На заседание от 28 юли с.г. е определено мястото за строежа. Както му е редът, се провежда конкурс. С решение №109 от 1 март 1910 г. се откупува проектът на арх. Никола Лазаров, участвал в построяването на Народния театър в София. Проектът повтаря в умален вид архитектурния силует на тази импозантна сграда. На 26 март 1912 г., при полагането на основния камък, Иван Церов държи реч, в която пламенно доказва, че като хляб насъщен е необходим на варненци градски театър. Представете си! Това става мечта, цел и дело на неговото кметуване. Какво говорим! На неговото съществуване! Има снимка от това събитие. На преден план са видни варненки с огромни капели. А в дъното полуизвърнат към нас – учителят кмет Церов. Но започват войните заедно с всичките им беди и нещастия. Сградата остава недовършена. Дъждовете и снеговете съсипват мечтата на литератора кмет. Но напира и излиза на преден план другата част от идеята – необходимост от професионална трупа. И ето – нов епизод. Било е зима. Лоша, люта следвоенна зима. Разказват и пишат във вестника, че една нощ термометърът отчел 200 под нулата. В града няма дърва, няма хляб. Общинските съветници се гушат в балтоните си, потропват с галоши, протягат ръце към високата чугунена печка, милостиво запалена поради случая. И точно през тази зима на 1921 г. взимат уникалното решение да се създаде Общински професионален театър. Въпреки бедността, разрухата, политическите разпри. Из дискусията по онова време: „От театъра ние не щем да печелим пари. Той е училище за просвещение на народните маси“ (Димитър Кондов, кмет на града, третият театрален шанс за варненци). „Може би ще ни сметнат за луди… Хората гладни мрат, а тези мислят за театър. Искам да наблегна на факта, че точно в този момент, въпреки бедността, е необходимо да се поощрява повдигането на изкуството. Нам е потребен театър!“ (Радослав Крайчев, адвокат, общински съветник). „Ужасно е, че Варна до този момент все още няма театър. Срамно ще бъде, ако се откажем от тази идея!“ (Кръстю Мирски, тогава в опозиция). Театърът на варненци Чудни хора, непонятни хора! Сега ни е трудно да прозрем тази френетична непоколебимост. Решението е взето с гласовете на всички съветници. Може би това е рядък случай, когато духовният глад е надделял над грижата за насъщния. А може би в това удивително решение е заложен библейският смисъл „ Не о хлебе едином жив будет человек…“. Тези сложни, раздиращи човешкото същество преживявания сега наричаме със чуждата и поради това скучна дума „консенсус“. Нека се спрем върху това събитие. Да се вгледаме в него. Описаният факт е изумителен. Единствен в българската театрална история. Представлява обществен феномен. В основата му е единството и както вече се разбра, решимостта на Димитър Кондов, който оглавява в онези размирни времена „Варненската комуна“. Поради тази особеност често се подменя и премълчава ролята му в тези събития. Заради различни конюнктурни съображения. Възниква въпросът – какво всъщност щяхме да честваме и празнуваме сега, ако този мъж не беше проявил висока култура? Ако онези варненци не бяха преодолели различията и противоречията си, ако не бяха проявили завидна воля и изстрадано единство? Просто нямаше да го има Варненският театър! Или нямаше да бъде сега на 100 години. Защото летоброенето му започва именно от онази тежка зима на 1921-ва. Факт неоспорим. Ето защо ще бъде хубаво ако проявим чувство за историзъм, ако не допуснем нихилистична небрежност, и подправяне на фактите. На изпитание днес е нашето усещане за обективност. Ще се справим ли? Господи, какви хора са живели в нашия град! Обаче никой не ги е сметнал за луди. Градът аплодира решението. „Похвално дело! Град като Варна с такава голяма интелигенция, истинска, просветена, се нуждае от един сериозен, устроен, осигурен театър. А такъв може да съществува само ако е подкрепен от едно сериозно учреждение със свой бюджет, каквото е Общината…“ – пише Добрин Василев, голям общественик и театрал във „Варненска поща“ от 9 март 1921 г. Ето имената на артистите от първата професионална трупа, наети от Общината по ведомост: Никола Гандев, Щилиян Попов, Аспарух Темелков, Петър Димитров, Иван Гюндеров, Николина Бъчварова, Мила Димитрова, Стефана Гандева, Емилия Попова, Милица Атанасова- Ерато, Мара Михайлова, Мара Икономова.По-късно включилите се Владимир Трендафилов, Иван Янев, Христо Динев и Вела Ушева. Звездни имена, с дълга и светла диря в пространствата на българския театър. На 13 март 1921 г. в зала „Съединение“ новоучредения театър вдига завеса с представлението „Инстинктът“ от Анри Кестмекер. Тази дата Варненският театър счита за рождена! За пръв директор е поканен известният столичен актьор Стоян Бъчваров. И пак е зима… През декември 1922 г. се обособява Граждански комитет от 160 души – учители, студенти, гимназисти, чиновници, пристанищни работници. Целта му е :довършване на театралната сграда. Същата зима се учредява Граждански театрален фонд. През декември 1926 г. в пресата излиза апел за „час по-скоро довършване на театралната сграда“. Под натиска на общественото мнение общината сключва петмилионен заем. А всеки заем, знаете, трябва да се връща. Свиква се общоградско събрание. На него се стича целият град. Събранието на Варна! Една забележителна форма за управление на градските работи. Варна стои върху останките на древен гръцки град. Възможно ли е това да е архидалечен спомен от древна демокрация? Като сред една Агора, градът взема решение за всеобща дарителска дейност. В благородното дело се включва целият град. Започва нова лудост, нова еуфория. Чудни хора! Луди хора! Фондови марки за изграждане на театъра се продават към всеки хляб, всеки билет за кино, за увеселение, за баня, към всяка общинска услуга –за лъскане на обувки, за съзерцание на морето от плетените общински столове на брега. Варненци в пряк и преносен смисъл отделят от залъка си. Бръкват в своите бездънни джобове, в буквален смисъл варненските актьори-бездомници и също даряват издирената в гънките на пешовете парá. Темпът на даряването е бил толкова фантастичен, че за по-малко от месец събират един милион лева. „Варненска поща“ много се харчи, защото периодично отчита събраните суми. Рано сутрин гражданите го отварят, гледат и пресмятат колко още остават до заветния милион. Строежът е завършен от архитектите Дабко Дабков и Желязко Богданов. След 20 години превратности, на 5 юни 1932 г. театърът е открит с водосвет и общоградско тържество. „Красив отвън и много кокетен вътре. Плюшени столове в партера… Ложите и първи ранг в малинено червено… зрителната зала в синьо-гълъбово… „Безспорно това е една от най-красивите сгради в България“ – пише Добрин Василев. А ние ще добавим: Какви цветове! Какъв висок вкус! Какво въображение! С протокол №39 от 20 октомври 1932 г. е приет Правилник за устройството на Общинския театър. В т. 14 четем: „Сградата да се даде за ползване на Варненския общински театър безвъзмездно, без право на преотстъпване…“. „Най-после! Слава богу!“ – възкликва Иван Церов, вече много остарял, и плаче от радост. И това не са сълзи на старческо умиление. Той просто е видял делото на своя живот завършено. Щастливец. Колко от нас могат да видят делото на своя живот завършено! Запазена е снимка от това време. Първо в нас гледа трупата на Варненския театър от 30-те години. Това са онези варненски артисти, които първи влизат в миришещата на прясна мазилка сграда. Първи разполагат своите бурканчета с гримове и пудра върху новите гримьорки. Първи тръгват по новата сцена, понесли своите царствени костюми – на тежки гънки пада кадифето, шушне коприната, скърцат колосаните фусти… Лицата и позите им… Приседнали са чинно, важно, като стопани-новодомци. Можем да ги разберем. Важни са, защото на тях варненци са поверили своето изстрадано съзидателно дело. В центъра е Иван Янев, директор по онова време. Колко са младички и прекрасни актрисите. Елегантни. Соанирани. Емилия Попова, Надя Станиславска, Саша Янева, Розка Петрова, Катя Кожухарова – на първия ред. Мира Кралева – права зад Иван Янев, на втория ред. Колко са горди със занаята си мъжете актьори Драгомир Капанов, Щилиян Попов, Идеал Петров, Цецо Кандов, Михаил Богданов, Никола Кожухаров… Миг на тишина, миг на покой. И спряло време. Изглеждат някак старомодно, разбира се. Но какво достойнство, завидно усещане за собствена цена, за място в обществото за мисия. Като че ли искат отново деликатно да ни подскажат: ако сега ви има, скъпи варненци, драги потомци, ако съществувате в това си битие, то вие го дължите на нещо случило се много, много преди вас… Вестник „Варненска поща“ помества благодарствен адрес към всички варненски граждани: Цели 12 години, мълчаливо и безропотно, те си вписваха левчетата си за доизграждане на Варненския градски театър. За едно всъщност ефимерно дело. Нито се купува, нито се яде… „С това те изпълниха своя граждански дълг в полза на сегашното и бъдещите поколения, ката съградиха истински театрален храм за Варна…“. Дарителите са изредени поименно. Цели фамилии…   Публикацията е финансирана от Община Варна - Фонд "Култура"