Симеон КУЛИШ, историк
Историята на България е наситена с бележити личности. Това е своеобразен факт, на който могат да завидят голяма част от европейските нации. Славни царе, смели пълководци, книжовници, революционери, хора на науката, дейци на спорта. Голяма част от тях са добре известни, популярни, но други остават по една или друга причина встрани от масовата публика. Има личности, за които се смята, че са с регионална значимост, което в никакъв случай не е лошо, но всъщност те са с национална, дори наднационална значимост. Още повече, когато това не са военни, проявили се в някоя война, а хора на перото и то в едни от най-трудните години от новата ни история. Такъв човек е Васил Ставрев – пловдивчанинът с варненско сърце!
* * *
Васил Константинов Ставрев е роден на 28 декември 1885 г. в Пловдив в дома на житаря Ставри Константинов. Гимназиалното образование получава в родния си град, завършвайки с „Добър общ успех“ Народната Държавна Мъжка Гимназия „Александър I“. Тук е мястото да кажем и няколко реда за това учебно заведение. Училището е създадено от Найден Геров и спомоществователството на Стоян Чомаков през 1850 г. През 1850 г. е именувано „Св.св.Кирил и Методий“ – първото в цяла България, което е кръстено на двамата първоучители. От 1885 г. училището носи името „Александър I“, а от 1993 г. до днес Хуманитарна гимназия „Св.св.Кирил и Методий“. Негови възпитаници са министър-председателите Петко Каравелов, Константин Стоилов, Андрей Тошев, Иван Ев.Гешов, Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов. Учители са били: Иван Вазов, Петко Славейков, Иван Славейков, д-р Стоян Чомаков, Димитър Агура, Иван Пеев-Плачков, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Михаил Маджаров.
Портретна снимка на Васил Ставрев
(ДА-Варна, ф.812К, оп.1, а.е.56, л.1)
Свидетелство за зрялост на Васил Ставрев
(ДА – Варна, ф.812К, оп.1, а.е.1, л.1)
От 29 септември 1905 г. е студент по славянска филология в Софийския университет. През 1907 г. временно прекъсва образованието си поради студентските вълнения и затварянето на учебното заведение. Продължава образованието си в университета „Франц Йосиф I“ в Загреб. Впоследствие довършва обучението си в СУ (от 1908 г. – б.а.), а впоследствие учи и в Берн, Швейцария.
От 1909 г. започва и неговата учителска кариера. Той е учител по български език във Втора Пловдивска гимназия през учебната 1909/1910 г. Следващата учебна година (1910/1911 г.) Ставрев обучава младежите от Сливенската мъжка гимназия по същия предмет.
Да бъде учител – това за него не е просто работно място, а призвание и то в пълния смисъл на думата, въпреки че в паметта на професионалните среди ще остане като преводач, литературен и театрален критик. Достигаме до това заключение на база наличната документация, спомени на негови ученици и отношението му към учебно-възпитателния процес.
* * *
През 1911 г. Васил Ставрев се установява във Варна, като посвещава остатъка от живота си на културното въздигане на града, но но и не само на него. Владеейки немски и френски език учител бързо и заслужено се утвърждава в средите на учени, поети, писатели, дейци на визуалното и пластично изкуство. Става сътрудник на списанията „Златорог“, „Листопад“, „Хиперион“, както и на първия литературен седмичник „Развигор“. Той е основател и председател на „Обществото на изкуствата“ (1923 г.) в морския град, което си поставя за цел „…да работи за издигането на изкуствата в града; да защитава моралните и материални интереси на членовете си (професионални артисти и любители на изкуствата – б.а.).“ Ставрев е сред поканените за учредяването на Културно-просветно читалищно дружество Варна през 1926 г. (днес НЧ „Варненски будители-1926“ – б.а.) наред с: Иван Церов, проф.Цани Калянджиев, Кирил Шиваров, Карел Шкорпил, архимандрит Инокентий, арх.Дабко Дабков и др. Нещо повече, той е сред инициаторите и хората, подкрепили организирането на първите летни народни музикални тържества през 1926 г., известни ни днес като „Варненско лято“. Именно той написва историческия „Позив към българския народ“ с приканващо възвание за посещение на тържествата – „Българи, вслушайте се в песните на нашите музиканти – на тези, които творят и на тези, които изпълняват наши музикални творби, и разнасят славата на по целия културен свят!“
Васил Ставрев заема водеща роля в изучаването и популяризирането на индийския писател, философ и общественик Рабиндранат Тагор (1861-1941 г.). Българинът се явява сред един от най-добрите познавачи на личността и творчеството на Тагор, тъй като Ставрев борави добре с бенгалското наречие. Превежда философската му книга „Садхана – пътят към съвършенството“ (1926 г.) с предговор на Николай Райнова, а на следващата година излиза и книгата му „Рабиндранат Тагор – живот и творчество” с предговор от Асен Златаров. По време на посещението на индиеца в България (1926 г.), Ставрев го придружава от Горна Оряховица до Русе.
Значителен е и приносът му към българската литература. Посвещава голяма част от живота си на изследването на творчеството на Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Силно развълнуван е от съдбата на последния и дори яростно защитава неговата чест.
Ставрев рецензира „Легенди за Света София“ на Стоян Загорчинов, „Морско лято“, „Слънчеви люлки“ и „Родно село“ на Никола Ракитин (псевдоним на Никола Василев Панчев).
Преподаватели от Машинното училище, Варна 1917-1920 г.
Васил Ставрев е третият отдясно наляво.
(ДА – Варна, ф.812К, оп.1, а.е.57, л.1)
В периодичния печат също можем да срещнем статии за делото на Ставрев. Литературният и театрален критик редовно посещава пиесите из варненските сцени, събира впечатления и нерядко прави коментар. Интересна е една негова статия във в-к „Варненска поща“ от март 1925 г. Тя е по повод гостуването на Московския художествен театър във Варна. Трупата има голям успех, а варненци и гостите на града успяват да се насладят на постановките „Село Степаничково“ по Достоевски, „Вуйчо Ваньо“ от Чехов и „Женитба“ от Гогол на сцената в кинотеатър „Ранков“. Ставрев се съсредоточава върху детайлите на актьорската игра, като заедно с това търси всички онези положителни елементи, които могат да заимстват българските театрали. Той споделя: „… дойдоха те при нас, от далечни земи да усладят душите ни и да ни издигнат макар за кратко време над сцените на мъничкия ни живот...“ Коментира, че играта на руснаците е „Или пълно съвършенство, или - нищо!“ Но най-силно впечатление му прави, че при тяхната игра отсъства суфльора – нещо, което е крайно необходимо да се премахне вече и в България. В заключение, Ставрев заявява, че е оптимист, защото и на родната сцена има таланти, които трябва да се отнасят обаче с още по-голяма „сериозност на делото“, както го правят руснаците. Тези, макар и само няколко реда, разкриват части от характера на критика, на човека Васил Константинов. Човек, стремящ се към съвършенство, истински професионалист, който не иска да прави компромиси в изкуството, в културата.
Във Варна се ражда и единственото му дете. На 17 януари 1918 г. на бял свят се появява Лиляна – една достойна наследница на баща си. Тя също се посвещава на езикознанието. През 1941 г. завършва славянска филология в Софийския университет, също като баща си. От 1981 г. е доктор на филологическите и педагогическите науки. Лиляна Ставрева е сред инициаторите за откриване на Хуманитарната гимназия в родния си град. По повод нейната 80-годишнина е обявена за почетен гражданин на гр. Варна. Земният ѝ път приключва на 14 август 2005 г.
Когато говорим за Васил Ставрев и неговият приятелски кръг, хората, с които си е общувал, хората, които са държали изключително много на мнението му – както на професионално ниво, но така и чисто човешки, по другарски, трябва да споменем личната му кореспонденция. Какво богатство е да комуникираш с Кирил Шиваров, Дора Габе, Мара Белчева, Христо Борина, Александър Балан и Стилян Чилингиров. Да, именно с такива хора е разменял писма Ставрев. Особено близки са били отношенията му с Шиваров и Белчева.
През 1921 г. Кирил Шиваров му пише от Виена. Интересува се как е във Варна, какви са новостите в града, как се развива обществото. Разказва на Ставрев личните си впечатления от театрите и постановките. Заедно с това му съобщава, че му изпраща една негова скица на фигура с молба да я оцени. Общо три са запазените писма на Шиваров към Ставрев в личния архив на учителя.
От същата 1921 г. е и едно писмо на поета Христо Борина (псевдоним на Христо Цанев Минев). Споделя със Ставрев несгодите на писателите в България: „Днес на интелектуалния работник, на писателя частно, предстои едно от двете: или да се откаже от призванието си и да употреби на друго поле силите си, дето ще получи по-добро възнаграждение, или с пълно съзнание на трудностите да продължава да носи своя тежък кръст, който винаги е изисквал големи жертви.“
В периода 1921 – 1926 г. Стилян Чилингиров изпраща общо 5 бр. писма до Ставрев, всички свързани с различни литературни въпроси. В това от 1924 г. с облекчение заявява, че въпреки дългото издирване, все пак е успял да го намери (проблем с адрес), за да му изпрати поръчани от негов колега Вичо Иванов 10 екземпляра от книжно издание (не се чете в оригинала заглавието), което да достигне до него в Търговската гимназия. В останалите също се говори за определени броеве от периодика, налични, изпратени и дължима сума. Трябва да отбележим, че към онзи период на кореспонденция, Чилингиров е директор на Народната библиотека (1919-1921 г.), а от 1923 г. директор на Народния етнографски музей.
Постоянните дирения в областта на езикознанието, историята, археологията и етнографията са засвидетелствани в едно писмо от Александър Тодоров Балан (март 1925 г.). Ставрев получава отговор от този виден изследовател, във връзка с негово запитване, отнасящо се до книгата на д-р Васил Берон „Търново – исторически и археологически изследвания“ от 1886 г. Най-любезно и с голямо уважение, Балан отвръща на учителя. Нещо повече, той е доста обстоятелствен за причините, наложили забавянето на отговора му от близо месец – болест, но и правене на „…някои справки, за да бъде отговорът по-богат…“. В крайна сметка професорът дава насоки къде може да намери трудът на д-р Берон: „Книгата…трябва да дирите по библиотеките; не вярвам да я намерите в книжарници за продан…“ Завършва писмото с „Поздравявам ви и съм ваш“. Тази кореспонденция потвърждава високия професионализъм на Балан, но заедно с това подчертава отношението му към Ставрев, като към колега. Едно допълнително потвърждение за значимостта на тази личност.
Още по-любопитно и интересно е епистоларното общуване на Ставрев с поетесата Мара Белчева. Първото писмо, съхранявано в ДА-Варна, датира от 22 февруари 1926 г., в което тя изказва благодарност от желанието на Ставрев да и бъде рецензент на нейните „Сонети“. Месец по-късно, на 16 март 1926 г., ново писмо на Белчева, в което този път тя изказва своята „…най-сърдечна признателност…“ към него за финансова помощ от 600 лв., която ѝ е отправил, като заедно с това поетесата потвърждава, че е разбрала, за успешното „пласиране“ на 30 бр. от нейните „Сонети“ чрез него, като вече очаква и „скъпото му мнение“ за тях. Тази поредица от писма е едно от неоспоримите доказателствата колко високо е ценено мнението на Ставрев.
Ново писмо, този път с дата 18 юни 1926 г., Мара Белчева благодари на Ставрев за изпратената от него авторска книга „Садхана – пътят към съвършенството“, заявявайки: „Как много ме зарадва скъпия спомен от вас. Садхана ми е била една от настолните книги и сега, преведена на хубав български език ще ми бъде двойно по ценна.“
Последните редове до Ставрев са всъщност печални слова до неговото семейство – съпругата и дъщеря му, отправени на 1 януари 1930 г., седем месеца след смъртта му. В него тя буквално излива душата си: „…Не можах да разбера защо най-добрите българи трябва да си отиват… Добрите хора губят твърде малка частица от себе си когато умират, защото са живели не за себе си, а за другите.“ Това не са обикновени думи на страдание по загубен другар, а думи-послания.
Накрая, но в никакъв случай на последно място, сред документите в личния фонд на Ставрев намираме и два спомена – само два, но изключително ценни. Това са редове, написани с много любов, но и с огромна признателност. Какво по-ценно може да има за един учител от благодарността на неговите ученици?
Ето какво си спомня Михаил Манов, ученик от Търговското училище: „Момчета – каза ни Ставрев, – не се увличайте само по спорта. Спортът дава сила и здраво тяло, но мислете и за духа. Човек еднакво трябва да се грижи и за духа!“
Друг негов ученик – Кирил Радев, е силно впечатлен от ерудицията на своя учител. Определя го като „отличен педагог и психолог“, който им е давал „напътствия в науката и живота“. Макар да са изминали повече от 65 години, Радев си спомня с умиление за един от тези негови съвети: „Не забравяйте, мои мили ученици, утрешни граждани, че без вяра в собствените си сили и без цел в бъдещето на живота ви, не ще имате никаква цена!“
Варна, 18 декември 1985 г.
Поставяне на паметна плоча на дома на Васил Ставрев
(ДА – Варна, ф.812К, оп.2, а.е.31, л.3)
Да, такъв е бил езиковедът, учителят, критикът Ставрев! Човек с главна буква „Ч“, както биха възкликнали някои. Човек, отдаден на професията си, на науката, на културата, на мисията да изгражда достойни и отговорни граждани на България!
Земният път на тази светла личност приключва на 1 май 1929 г., едва навършил 43 години. Обидно кратък житейски път, но за сметка на това изключително богат и стойностен живот, живот, на който биха могли да завидят десетки столетници, защото човешкият живот се определя не от неговата дължина, а дирята, която е оставил!
Водеща снимка: Дигитална библиотека на РБ "Пенчо Славейков" - Варна
|
