ВАСИЛ УРУМОВ (1930-1979)
ПЛОВДИВ
Олекват думите: навярно губят смисъл,
когато търсим истината в тях
по стъпалата на античния театър…
Пред мен е призрачната сянка на града,
но кой съм аз и теб ли викам тук?
Спокойно, като римски гладиатор,
залязващото слънце ме пронизва
с един безкрайно милосърден лъч.
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Нещастници, очаквате ли нещо?
Отдавна е залязъл кралят-слънце.
Луни сте вие!
С наведени лица от срам
и семена за нови слънчогледи.
***
Усмихвай се на подлостта
и предизвиквай мълниите с песни.
В кръвта ти търпеливо зазорява
надеждата за утрешния ден.
***
Кажат ли, че вятърът умира
сам на някой недостигнат връх –
тръгнал бих по неговата диря
да му дам последния си дъх…
ТРУДЪТ НА АРТИСТА
(На Константин Кисимов)
Завесата се вдигна и артистът
направи пред миньорите поклон.
Един прожектор шепа слънце плисна.
Стаи дъха си тъмният салон.
И в тихото артистът заговори.
Минута? Час?… Под меча от лъчи.
Настръхналите от гласа му хора
видяха две разплакани очи.
… Запалиха в салона светлините.
Възторгът люшна и таван, и под.
Миньорите си триеха очите,
а той – челото, оросено с пот.
1955
***
Когато плача – мразя да се крия:
скръбта ми нека всеки разбере,
но сам, с юмруци, сълзите си трия –
очите ми да виждат по-добре.
***
Когато първи сняг вали навън
и преоблича къщи и дървета,
сънуват будни своя чуден сън
врабчетата, децата и поета.
Васил Урумов (1930 – 1979)
Роден в Пловдив. Останал вечно млад български поет, журналист, художествен и театрален критик. Работи като драматург в Кукления театър – Пловдив, и като редактор в Радио Пловдив. Първата му стихосбирка „Лирична хроника“ излиза през 1958 г., три години по-късно е издадена и втората му книга „Триптих“.
Подложен на безотговорни служебни ексцесии, през последните години от живота си е принудително безработен – през този период се изявява предимно като художествен и театрален рецензент… И се превръща в: „… неотстраним човек, който запълва почти сам културни празнини в Пловдив, като без показност върши това, което е задължение на цели колективи и институции“… В края на 60-те и началото на 70-те години негови публикации се появяват единствено в периодичните издания.
Едва след промените на 10 наември 1990 г., post mortem, излизат културологичната монография „Професия аниматор“, документалната повест „Победени като семената“, както и стихосбирката „Не ми завиждайте“. За нея му е присъдена Награда „Пловдив“ (1990). „Усещаха хората в този град, че дължат нещичко на човека… който беше толкова пловдивско явление, че ако не съществуваше, щяхме да го измислим… Като наше подобие и наш антипод…“.
Оттогава в града е кръстена улица на името му.
Документалният филм „УЛИЦА ВАСИЛ УРУМОВ – ПЛОВДИВ – щрихи към един портрет“ е създаден по програма Наследство 2023 на ПЛОВДИВ – ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА 2019.
„Васил Урумов е нещо повече от поет, журналист и театрал… Той остава онзи жизнено необходим чудак, който доказа, че може да се живее свободно, в една алтернативна реалност, немислима за другите в тогавашната тоталитарна атмосфера…“.
Никога в ролята на жертва… „Щастлив като открадната секунда…“.
|
