За Бетовен и даровете на мълчанието,

culturespace.bg В едно свое писание от 1801 г., когато е 30-годишен, Лудвиг ван Бетовен се оплаква от намаляващия си слух: „отдалеч не чувам високите ноти на инструментите и гласовете на певците“. Както Артър Брукс разказва в публикация от 2019 г., отпечатана във в. „Washington Post“, Бетовен „бушува“ против своя упадък, настоява да свири пред публика, блъска пиана, докато ги съсипе, в напразен опит да чуе собствените си ноти. Към 45-годишна възраст Бетовен е напълно глух. Според един приятел, той помислил за самоубийство, но бил удържан само от силата на „моралната справедливост“. Тук историята на Бетовен се насочва към легендата. Откъснат от света на звука около себе си, работейки само с музикални структури, които танцуват във въображението му, понякога захапал молив в устата си срещу десния панел на пианото си, за да усети съзвучието на акордите му, Бетовен сътворява най-добрата музика в кариерата си, която стига своя връх в неговата несравнима Девета симфония – композиция, толкова дръзка и нова, че изцяло преоткрива класическата музика. „Изглежда загадка, че Бетовен става по-оригинален и по-блестящ като композитор обратно пропорционално на способността си да чува“, пише Брукс. „Но може би не е толкова изненадващо“. Както Брукс уточнява, намаленият слух на Бетовен ограничава влиянието на „преобладаващата композиционна мода“. Докато по-ранната му работа „приятно напомня“ на неговия инструктор Йозеф Хайдн, по-късната му работа е грандиозно новаторска. „Глухотата освобождава Бетовен като композитор, защото вече го няма саундтрака на обществото в ушите му“. В този сюжет се крият множество уроци. В своето издание Брукс твърди, че Бетовен ни учи за възнаградите, които могат да бъдат култивирани в отговор на загуба: важно послание със сигурност. Това, което впечатлява обаче, е степента, в която мълчанието парадоксално позволява на Бетовен да чуе нещо ново. В днешните техно-културни времена ние сме постоянно свързани с тананикащо като кошер онлайн съзнание за потребление, неотложности и всеобщо влияние. Загубили сме броя на случаите, когато ни е било казано какво пропускаме поради отсъствието си от тази надпревара. Трябвало, видите ли, да „съградим своя марка“, или да бъдем под въздействието по-интересни хора и важни идеи, или да бъдем включени в отметката за големите събития за деня. Но също така на всички (или поне на интелигентните от нас) ни е ясно, че голяма част от най-дълбоката работа на един преподавател по музика идва от периоди на относително разединяване; когато живеем живот, дефиниран до голяма степен от изискванията на семейството, камàрата книги, дълбокия кожен стол, няколко часа седмично пред нови студенти в стар университетски кампус и безкрайни километри ходене и мислене – често в гората. Хемингуей пише „За кого звъни камбаната“ с изглед към палмите в сънливия Кий Уест. Линкълн размишлява върху прокламацията за освобождение сред относителния мир в дом за ветерани. Роулинг завърши епопеята за Хари Потър затворена в разкошната тишина на хотел „Балморал“. „Съзнанието на кошера“ обикновено стига до едно решение, на което всички се осланят - с леки придърпвания по краищата). Това ни прави унифицирани и неспособни да сътворим нещо по оригинално от трафаретния „мейнстрийм“. Изглежда, че понякога премахването на „саундтрака на обществото“ от ушите ви има дългосрочно предимство, дори ако в момента отсъствието му се усеща остро. Както Бетовен толкова нагледно демонстрира, не можете да се чуете, докато не успеете да намалите силата на звука на всички останали. Превод от английски: Георги ВЕНИН