За Кристо и неговия път към свободата Първа част

07/20/20 / ИЗКУСТВО
От Прага до Париж





Димитър ПЕТКОВ, д-р по история, РИМ - Разград

Когато започнах да пиша тези редове, от световния новинарски обмен стана ясно, че близо месец след като Кристо вече го няма, Културният център „Жорж Помпиду“ в Париж открива изложба, посветена на него и съпругата му Жан-Клод. В тази изложба посетителят може да види всичко от парижкия период на двамата творци. Та се сетих за един мой разговор преди много години, не помня вече колко, с посетители в къщата-музей „Акад. Анание Явашов“ в Разград, посетители – гости на града, които бяха дошли да научат малко повече за миналото му. В разказа си за академика акцентирах нарочно върху родствената му връзка с Христо, или както е известен в света на изкуството Кристо Явашев, показвайки на една от стените негови неща. А някой от посетителите тогава възкликна: „… това, което ни показвате, с гордост би било представено в много световни галерии и музеи“. Да, тези неща не са много, но са уникални. Подари ги на музея в Разград един от двамата братя на Христо – инженер-химикът Стефан Явашев, с когото имах възможността през 2010 г. да се срещна в дома му в София и да разговарям с него, малко след като се бе върнал от Ню Йорк, където е бил с Христо. Разговорът беше вълнуващ и нямаше ни най-малка показност в него. Стефан Явашев разказваше интересни неща за гостуването си в Ню Йорк, показа и дари на разградския музей оригинални снимки на проекти на Христо, правени от близкия до него фотограф Волфганг Волц. Към това добави и неизвестни фотографии на Христо в семеен кръг, които също дари и днес са притежание на разградския музей. От това дарение впечатлява един работен проект на Христо, под който има ръкопис: става дума за проекта на прочутите „Врати“ в Сентръл парк в Ню Йорк. Всичко това може да бъде видяно днес в къщата-музей „Акад. Анание Явашов“ в Разград, в която се срещат животът и дейността на дядото на Явашеви – Анание, и на внука му Христо, за когото спокойно мога да кажа, че е един от световните творци на ХХ век, който променя представата за това що е изкуство.

Ранни творби

Дали някога малка България ще може да го разбере? Та за нея се споменава навсякъде, където става дума за Христо, но нека да го наричам Кристо, както е известен той. Или постоянно нашата страна ще се вторачва в това, че не говорел и не искал да говори български език. Наскоро на една журналистка от огромна българска медия, с която разговарях за акад. Анание Явашов, обърнах специално внимание на родствената му връзка с Кристо, за да може в предаването, за което беше изпратена, да направи заснемане, да спомене и този факт. Тогава тя невъзмутимо ме прекъсна с укорителен тон и въпроса „Къде е Кристо в цялата работа?“. И пак старата музика на нов глас – и уморените фрази, че не искал да се сеща за България, не говорел български… Много „националисти“ има в тази държава!! А те, като говорят български (дали го говорят правилно, или диалектно, е друг въпрос) колко пъти на ден, докато вършат едно или друго, се сещат за България, за смисъла на тази страна и как постъпките им допринасят за нейното бъдеще? И колко пъти са прославяли страната си? Това са въпроси, които оставям на тях. Те принадлежат към един общ и вече достатъчно втръснал свят на критика и неговата подчертана злобно-завистлива култура. Разликата между тях и Кристо е, че творецът, заедно със своята съпруга Жан-Клод, създаде свой собствен свят, а публиката му, която знаеше, че е от България, не се интересуваше какъв език говори Кристо, защото разбираше, че изкуството има универсален език, който идва отвътре, от душата на твореца. Кристо и Жан-Клод успяват да вклинят своя свят в света на акулите, които създават света на другите; светът на двамата си има свои правила и своя красота, своя автентичност, много любов и много свобода. Те са пример за успели хора. Нали винаги се търси пример за успял човек в условията на нашето консуматорско общество? Ето ви го примера… колко от тези, дето критикуват Кристо и говорят български език, могат да се похвалят с такава независимост и креативност?

Семейна снимка

И колко от онези, дето го критикуват, някога са имали смелостта и дързостта да се противопоставят на онова, което не харесват, за да не живеят по чуждите правила? Но някак си е закономерност талантливият да бъде и бунтар, не от суетната тръпка на някой предвзет сноб обаче, дето желае просто да бъде различен от комплексарщина, за да го забележат, а просто защото иска да бъде себе си. Преди да падне Берлинската стена и с нея да рухне комунизмът, за Кристо в България не говори никой, просто защото всеки се страхува. За властта в страната той не е успял артист от световен мащаб, а просто един невъзвращенец, беглец, враг на комунистическата система. Но той не забравя съдбата на останалите на изток от желязната завеса.
Нека да напомня за „барикадирането“ му на улица „Висконти“ в Париж през 1961 г. Някои от варелите, с които го прави, сега са изложени в Културния център „Жорж Помпиду“ във френската столица. Това барикадиране е типичният бунтарски отговор на Кристо против издигането на Берлинската стена. Когато в България се мълчи от страх, един избягал от страната творец се съпротивява по своя си начин на изкуственото разделение, което оставя за него отвъд желязната завеса не само семейството му, но и неговия народ. И къде само го прави – в Париж, на улица „Висконти“, между улица „Сена“, където може да бъдат видени някои от най-значимите галерии не само във френската столица, и улица „Бонапарт“, през която преминава част от церемонията по коронацията на Наполеон като император. Велико място, съчетаващо изкуството с революцията – само че в смисъла на Кристо – революция на духа. Близо до това място, заради протест против френската корона, към края на XVI век възниква и думата „барикада“. Около мястото на „барикадата“ на Кристо са живеели Балзак и Дьолакроа. Каква духовна атмосфера!!! Истинско място, на което духът на протеста да възправи ръст с езика на изкуството, което при Кристо се облича в метафората на политическото недоволство.
Тази сцена от 1961 г. с парижкото „барикадиране“ на Кристо ми напомня за една велика фраза на Пикасо, който обяснява, че „изкуството не е истина“… че то е „лъжа, която ни кара да осъзнаваме истината, поне истината, която ни е дадено да разберем“. А работата на твореца е да „знае начина, по който да убеди другите в истинността на лъжите си“. Това „барикадиране“ на Кристо, за което Жан-Клод издейства разрешителното от парижките власти, е повече изкуство на протеста, което е трябвало да накара хората да осъзнаят истината за разделението – за идеологическата смахнатост на някои да разделят едни от други, вместо да строят мостове едни към други.
Едва ли Кристо е искал да се „барикадира“, освен от глупостта може би. Но той има особено отношение към разделението между Изтока и Запада. В едно интервю обяснява как за него тази тема е определяща, тъкмо защото идва от Източна Европа, защото ако беше роден в Небраска, едва ли щеше да се вълнува от нея. Но той изживява, извървява този път от Изток на Запад и за това Берлин, символът на разделението, е особен символ за него. Сещате се, че става дума за опаковането на Райхстага. Прави това – опакова политическа сграда не къде да е, а именно в града, символ на Желязната завеса. Над 20 години този проект пътува към своето осъществяване. И не губи актуалност – и това е първият голям комплимент за него. А вторият, както казва сам Кристо в едно интервю с лека усмивка, е най-големият – десетилетия след като го няма и не може повече да бъде видян в своята оригиналност, освен в снимки, макети и остатъчни материали – за този проект се говори колко ужасен е той или колко красив е всъщност. Това е най-голямото признание – да продължава да се говори за един проект, който е съществувал някъде там в пространството и времето и повече няма да го има.

Опакованият Райхстаг - 1995 г.

Дали този проект да се появи на сцената на световното изкуство, или не – за това се води политически дебат. За първи път в историята парламент решава дали изкуството да го има и изкуството побеждава политиката и разделението. Политиците този път не се опитват да се надвикват или да отдават уважение от куртоазия един към другиго. В онзи момент те достигат до компромис в името на изкуството. Кристо е там, в Берлин, и гледа дебата. В миналото с бягството си от комунистическата система той разкъсва политическите окови на ограничението, подчинението и зависимостта. В Берлин неговото изкуство – такова, каквото го е търсел и желаел, триумфира над политиката и този триумф е признат именно от политиците. За период от две седмици един сребрист плат, оформен от синьо въже, създава разкошен поток от вертикални гънки, които подчертават характеристиките, размерите и структурата на Райхстага. В историята на изкуството използването на тъкани е обаяние за творците. От най-древни времена те са важна част от живописта, рисуването, фреските, релефите и скулптурите, направени от дърво, камък и бронз. Използването на тъкани за опаковането на Райхстага следва тези класически традиции. „Беше казано че Райхстагът не може да бъде обект на изкуство. Всичко може да е предмет на изкуство – от малкото цвете до образа на Иисус Христос или на Бог. Не мога да повярвам, че който и да е политик възприема Райхстага като по-важен от Бог!“ – казва Кристо пред медиите. А смисълът на проекта – аз слушах интервюта на случайни берлинчани… те бяха възхитени. Ето го ефекта „уау“. Както „барикадирането“ в Париж, така и опаковането в Берлин е съчетание от изкуство, политика, философия на творческо изразяване, свобода да бъдеш творец. А Берлин винаги е привличал Кристо като човек, избягал от някогашна комунистическа държава, защото, както казва той в едно свое интервю, този град е символ на ужасното време на студената война и разделението.
Следват и други проекти, които създават ново усещане за изкуството. Но като че ли всичко започва от онзи „проект“ на Кристо, който за него е „пътят към свободата“ – неговото бягство. Но бягство не от родината, а от политическата система в родината. Около проекта за опаковането на Райхстага в Берлин, по време на пресконференция, Кристо посочва една мисъл на неговата спътница в живота Жан-Клод, която казва, че „творчеството е плод само на лично вдъхновение, което не може да бъде налагано отвън“. А в България през 50-те години на ХХ век изкуството е правено не от душата на твореца, а от партията на комунистите, която чрез нейната идеология налага несвободата на душата… слага я във вериги и ѝ пречи да лети“.

 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.