За Кристо и неговия път към свободата Втора част

07/21/20 / ИЗКУСТВО
От Прага до Париж





Димитър ПЕТКОВ, д-р по история, РИМ - Разград

Избягалият вече от България Кристо пише интересно писмо на брат си – актьора Анани Явашев, в което казва, че не вижда смисъл да се среща повече с хора, които 4 години не го разбират, мачкат го и му обясняват как се прави изкуство, което е лъжа, цинично определена да бъде изкуство. Как една жадуваща за свобода душа ще се върне или пък ще остане в свят, в който партийната комунистическа идеология обича посредствеността, ограбва свободата и унищожава мисълта… онази, нестандартната, която не се вписва в конюнктурните рамки, зададени от властта. Как…? Не че не е имало каталози на Ван Гог или на Сезан в България по онова време. Имало е, но, както се шегуват някои именно от онова време, „когато един студент си ги поръча, библиотекарката започва да го гледа, като че ли иска порнографско списание“. Изобщо – можем ли да делим изкуството на западно и на източно – да, има разлика, но това е плод на душевността, която е световна, но в онзи свят на смразяващо до оглупяване политическо разделение по идеологически причини нещата стоят по друг начин. Така де, от тук, от това да си поръчаш каталог на западен творец, крачката до това, да те обрисуват като човек с упадъчен морал, е толкова нищожна, че няма как да не се направи, дори съвсем преднамерено и умишлено.
Комунистическата пропаганда е карала Кристо, заедно с други талантливи българи, да рисува върху големи мукави / специални картони/ „огромни“ сгради, заводи, градове, села, които вкупом е трябвало да служат като вид рекламни пана на социалистическа България за пред западните туристи, които преминават през страната с „Ориент експрес“. С тези упражнения по „монументална пропаганда“ някои смятат, че у Кристо се поражда идеята за опаковането, за работата по мащабните проекти, които по-късно той реализира, но като отрицание на мащабността, помпозността и монументалната лъжа.

Кристо и Жан-Клод
Кристо е бил приет в Художествената академия в София. Разказват, че докато рисувал, хора се тълпели около него, за да видят какво създава творческият му гений. Кристо има уникални художествени ескизи. И какво от това, като ще бъде култивиран в свят, в който се изучава предимно съветското изкуство, а историята на световното изкуство достига до импресионистите и от там насетне всичко е зачеркнато от системата на комунистите. Има рима, но тя не звучи приятно. Като избягал от България, вече във Виена, в писмо Кристо ще възкликне, че е щастлив да живее в такова съвремие на музика, театър, изобразително изкуство. Тук няма какво да се добави повече – всичко ще бъде излишно. Виена – градът с главна буква. Във филма „Граница на нашите мечти“ братът на Кристо – Анани, разказва как се е опитвал да предпази Кристо от модерното изкуство, защото е лошо, вредно и „гадно“… но на това са го учили комунистите, те създават у него рефлекс на подчинение и определено точно желано от тях идеологизирано политическо възприятие на света.
Каква разлика в мисленето между двама братя! Впрочем от Прага, откъдето започва бягството на Кристо към свободата, той изпраща през 1956 г. писмо до брат си Анани, в което между другото разказва за своя интересен, стимулиращ разговор с известния режисьор Емил Буриян-син, за когото изкуството е откритие, обновление, а целта му е да постигне най-модерно и оригинално изживяване. Според някои тук проличава настройката на Кристо, че връщането му в България ще е истинска катастрофа за него – какво ново в Художествената академия може да научи той! Кристо добавя: „… нищо… четири години промиване на мозъци и изкуство под държавна диктовка“. В писмото пише на брат си Анани, който тръгва по стечение на обстоятелствата по актьорски път, че през май 1957 г. Буриян ще събере 10 души за курс по актьорско майсторство и режисура. Говорил му и за Анани, става ясно от писмото, в което пише на брат си, че би трябвало да дойде в Прага и да учи при Буриян. И вметва: „Аз не мога да остана тук. Размисли и ще разбереш защо… Аз трябва да уча живопис. Само с четене на книги не можеш да стигнеш до истината. Трябва да усетиш пулса на времето“. Колко е прав Кристо! И 17 дена по-късно продължава своя полет на Запад… към свободата. Това става на 10 януари 1957 г.; в каросерията на камион тръгва към Виена, само с един адрес в джоба на познат на семейството. Там прави портрети, печели пари, купува си билет за Париж, където успява да се сдобие с доста уважавана клиентела. Творбите си започва да подписва като „Javacheff“, но после открива за себе си „Christo“.
Пътят към свободата – дали Кристо върви по него само от желание да стане артист? Баща му Владимир е роден през 1901 г. във Варна, завършва средното си образование в Разград, следва житейския път на баща си акад. Анание Явашов. После продължава образованието си в Австрия, става инженер и след това фабрикант в Габрово. Там е арестуван от комунистическата власт след национализацията през 1947 г. Обвинен е в „саботаж“ на „социалистическото производство“, без да е виновен. Колко прозаично обвинение за комунистите, които започват да гонят и да мачкат неудобните, интелигентните, талантливите, обявени за „врагове на народа“! Страхът се вселява в семейството. Това е време на репресии в цялата страна, а и комунистическата власт трябва да внуши страх. Става така, че един ден Владимир изчезва, просто не се прибира повече от работа. Арестуван е в едно мазе на Държавна сигурност. И тук детската драма – децата на Владимир, които се разхождат около затвора, започват да пресмятат, че ако се движат под определен ъгъл, баща им ще може да ги види през прозореца на своята килия.

"Завеса в долината" 

Арестуван родител, решетки, килия, свободен дух, желание за изява, изкуство – все ключови думи в живота на Кристо и в неговото съзнание. Те не могат да бъдат вплетени в симбиоза – те са взаимоизключващи се понятия.
И бягството на Кристо от България става факт. Първата спирка от пътя му към свободата е Прага. А каква само ирония е това бягство към Прага! Да, историята обича иронията. Дядото на Кристо – академик Анание Явашов, роден в Разград, получава своето образование в Прага, където среща красивата, талантлива и изключително предана чехкиня Анна Трунечек. Толкова предана, че от величествената Прага се премества да живее с мъжа си в полуориенталското малко градче Разград. Анание Явашов, основателят на музейното дело в Разград, автор на фундаментална книга за историческото и археологическото минало на града, оставил трайна диря в обществения, образователния и културния живот на Варна, ботаник, археолог, химик, минералог – една истинска ренесансова личност, напоена с онази романтичност на духа, на откривателя, на пътешественика в познанието, решава да се върне от Прага, за да служи на своята родина, да участва в създаването на духовните устои на току-що проходилото за свободен живот Българско княжество. Години по-късно неговият внук Христо Явашев, прогонен от обстоятелствата в комунистическа България, намира своя пръв пристан на свободата именно в Прага. Дядото служи на държавата, която малко по-късно ще изгони внука. Това е иронията.
Пътят на Кристо от Прага към Париж е пътят на Кристо към неговата сродна душа. Тя се казва Жан-Клод. Двамата са родени на една дата в една и съща година: 13 юни 1935 г. Тя е американка от френски произход. Родена е в Казабланка, в семейство на френски военен. Учила е във Франция и Швейцария. През 1952 г. става бакалавър по латински език и философия в университета в Тунис.

Две сродни души

В Париж се срещат две космополитни личности – Кристо и Жан-Клод – две сродни души, съществували разделени една от друга в два паралелни свята. От началото на 60-те години на ХХ век двамата полагат началото на своята обща творческа дейност и стават автори на проекти в различни държави в Европа и света. Това е за протокола. Останалото, както се казва, е история… история на това, как двама души продават предназначени специално за продан техни творби, за да купят свободата си и да създадат онова, което искат и което няма да продадат на никого. Това са проектите, които ги правят известни; това е техният свят. Огромна част от творците искат да останат вечни с творчеството си, а Кристо и Жан-Клод – не. Проектите им си отиват след кратко съществуване, остават снимки, някакви материали и използвани предмети. Но не и овещественото. Вратите в Сентръл парк в Ню Йорк, чадърите в Япония и в САЩ, опаковането на Пон Ньоф в Париж и на Райхстага в Берлин… Плаващите кейове в Италия, с които човек за миг може да повярва, че върви по вода – тези и още проекти не се създават, за да се продават, защото те са техният свят – такъв, какъвто само те са го виждали, а той не е стока за продан, защото идва от свободата на тяхната обща душа. И Кристо сам казва, че „Най-важното в творбата е временният ѝ характер. Никой не притежава творбата. Свободата е враг на притежанието. Никой не бива да прави пари от това. Нашият живот е това, което си отива, но съществува някъде там”.

Край
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2020, Всички права запазени.