Значението на „Кланица 5“ 50 години по-късно

07/05/19 / ИЗКУСТВО
Времето не състари книгата на Кърт Вонегът и не отне от енергията й





ДЖЕЙМЗ ПАРКЪР

Има романи, толкова силни и толкова съвършени в своята единственост, че притежават неочаквания страничен ефект непрестанно да деморализират романиста: нищо от написаното след това дори не е приблизително същото. Дори Ръсел Хоубън да не бе публикувал никакви книгипреди „Ридли Уокър“ и никакви след него, репутацията му днес щеше пак да е такава, каквато е. Би ли трябвало Уилям Бъроуз от периода след „Голият обяд“ или Джоузеф Хелър след „Параграф 22“ да изхвърлят пишещите си машини през прозореца? Навярно.А Кърт Вонегът, на възраст 46 години, с „Майка нощ“ и с „Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър“ зад гърба си (тези две сродни великолепия), беше тласкан към творческа кулминация/изтощение с „Кланица5“.
„Предполагам, че цветята, докато са в цъфтеж, имат някакъв вид съзнание за някаква своя цел, на която да служат“, размишлява той по градинарски в интервю за „Плейбой“ през 1973 г. „Цветята не се молят да са цветя и аз не се молих да съм аз. Към края на „Кланица №5“ имах усещането, че съм сътворил този цъфтеж. Така че имах чувство на завършеност, нали разбирате, бях направил каквото се очакваше да направя и всичко беше OK. И това беше краят на работата“.
Петдесет години минаха от публикуването на „Кланица 5“.И аз съм на толкова. И колкото по остарявам и колкото повече захаросани представи напускат мозъка ми, толкова повече откривам, че препрочитането е важно.Постройте си собствен разноглед списък от творби на любимия автор и го връхлетете; опознайте го, отпред назад иотзад напред; опознайте го ДОБРЕ.Ето аз не знам колко пъти съм чел „Кланица 5“.Три? Четири? Тя никога не остарява, това е смисълът. Никога не губи от енергията си. Тази книга по никакъв начин не е цъфтежът на цвете. „Кланица 5“ е по-скоро с природата на свръхсила, която мутантът автор трябва да се научи да овладява – и после да използва, с пълна мощ, само веднъж.
Самообучението трае години. Мутиращото събитие,както винаги, бе бързо.Между 13и 15 февруари 1945 г.бомбардировачите на съюзниците хвърлят почти четири хиляди тона мощни експлозиви и запалителни вещества върху историческия германски град Дрезден. Ефектът е стихиен: въздухът става огън. Вонегът, американски военнопленник, е там – на 60 фута под земята. Заловен по време на битката за предимство, конвоиран до Дрезден взакрит товарен вагон и изпратен в запусната кланица, докато бомбите падат, той се подслонява, заедно с няколко другари военнопленници и двама ошашавени немски охранители, в подземенсклад за месо. Те се врат в баластрови отпадъци, пепел, арматура, смърт. Някъде между 18000 и 25000 души (още не знаем) са убити.
Безчетността ианонимността на тази масова гибеле в контраст с абсолютно неповторимия и преброим труп, с който Вонегът вече се е сблъсквал в живота си – трупа на майка му, която се самоубива по-малко от половин година преди това.Как този безутешен и полугладен млад мъж, пристъпвайки в гробовния Дрезден, успява да не полудее?Природна жилавост или онтологична приспособимост, или нещо друго – може би неговата писателска сърцевина, вечната неразрушима същност, която премигва с костенуркови очи зад всичките муиронии и наблюдения.
Трябвали са му все пак 25 години, за да прецени какво да стори. Има едно натрапчиво изречение в биографията на Вонегът от Чарлз Дж. Шийлдз „И така си върви“: „Как да пише за огромното събитие на войната, заради която той е бил там и все пак не е бил там заради това, защото е бил в захвърлен под земята?“. Там – и не там, във въздушното пространство – и погребан – захвърлен под земята. Това е адското преддверие в поемата на Уилфред Оуен от 1918 г. „Странна среща“,светът отвъд окопите, в който поетът влиза като в сън или като в смърт: „Изглеждаше, от битката излязъл бях / надолу в някакъв дълбок и сив тунел, неспирен, докато гребях“.В крайна сметка Вонегът е нямал избор. За да излезе от тунела, той е трябвало да напише книга за невъзможността да се напише книга за Дрезден.За невъзможността дори да задържиш задълго представата за онзи Дрезден в ума си.
И ето я – „Кланица 5“, снейните скокливи прекъсвания и замръзвания в рамка, с рухващи фасади и саморедуващи се пейзажи, с хронологичната си фарсовост. Започва с фал-старт: Глава I е за това, колко време е отнело на Вонегът да напише книгата, нещо като прочистване на гърлото с електрошокър. Историята започва с Глава 2, макар че историята е навсякъде. „Слушайте: Били Пилгрим бе дошъл поживо-поздраво точно навреме. Били беше заспал като сенилен вдовец и се бе събудил на сватбения си ден. Той бе минал през една врата през 1955 г. и бе излязъл от друга през 1941 г. Той премина обратно през тази врата, за да се намери през 1963“.Били Пилгрим е американски войник, който е заловен и откаран в Дрезден. Вече е критическо клише да се посочва,че тези прескоци във времето и разнищени дисоциации, са симптоми на PTSD(посттравматично стресово разстройство).
Като препрочитам „Кланица 5“ сега,когато и книгата, и аз сме на 50, съм погълнат по нов начин от променливия волтаж на фразата „и така си върви“, която се появява в текста 106 пъти – като тик,после като въздишка, после като сбогуване, после катораздяла, после катоблагослов, после като фаталистичното „мамка ти!“, после отново като тик. Бях поразен наново от приказното разказвачество на Вонегъти особения синтез между американската безизразност и череповидния източноевропейскихумор. „Някъде голямото куче излая отново. С помощта на страха и екота и на зимната тишина това куче имаше гласкато на голям бронзов гонг“.И този път усетих специално пречистената суетня на неговата фокусническа дързост: нещо като въодушевление от разпарчадисани обичайности, от взривени жанрове.
„Действителността дава своите уроци – пише поетът Тед Хюз във „Врана“ – нейния миш-маш от скулптура и физика“.За Вонегът е повече миш-маш от надробена научна фантастика и гробарската сцена от „Хамлет“. Били Пилгрим чете книга на своя любим автор, напълно неуспешния, пророчески висококонцептуален Килгор Траут; в този неназован роман пътешественик във времето посещава сцената на Разпятието. Със стетоскоп.Той иска да разбере дали Иисус наистина е умрял. „Пътешественикът във времето пръв се изкачи на стълбата… надвеси се близо до Иисус така, че хората да не могат да видят, че използва стетоскоп, и се заслуша.Никакъв звук отвътрешността на измършавелия гръден кош. Божият син беше мъртъв като пирон“. (Следващият ред: „Така си върви“.)
Аз възприемам повече от всякога екзалтираната накъсаност на този текст. Богословът Пол Тилич веднъж проповядваот амвона за Свети Павел, особено за трудното положение, в което се оказал Павел, след като божествено бил оставен без кон на пътя за Дамаск (според легендата там пред него – а той е още римски военачалник с име Савел – се явява Христос и го пита защо избива християни – бел.пр.).В този момент Павел е бил психологически на парчета, казва Тилич. Отнесен. Но той решително не пробвал да си възвърне стабилността. Вместо това „заживял с парчетата“. Той оставил парчетата да са себе си, а божествената светлина да свети в пролуките между тях. И това е,което ще кажа за Вонегът и за куража и майсторството на изкуството му в „Кланица 5“: само тогава, един-единствен път, той изцяло е заживял с парчетата.
Превод: Г. ВЕНИН
 




Начало / За нас / Статии / Проекти / Контакти 2019, Всички права запазени.